За Япония — като за Япония

В такъв един мек съботен следобед тръгнахме из квартала Акихабара.

Няколко часа ще прекараме тук, в този район на лудата, фантастична техника. Акихабара е специализиран в електрониката. Той е „раят“ на Япония, върхът й. Магазин до магазин са се надиплили. Не обезателно нови, не обезателно супермодерни, това не е Манхатън, където лъскавото и новото ще ти извадят очите. Това е старата част на Токио. Уморена част, ако щете, поизносена вече. Магазините не са от мрамор, стъкло и алуминий — те са добри, стари магазини, големи, широки, с вътрешни стълби от дърво. Ала това, с което са напълнени рафтовете им, то не е старо, то е турено тук да ти вземе очите, па после и главата… Земляк един ме развеждаше този ден защото търсеше някаква стереоуредба за своя син, та пътят в този прочут квартал беше общ. Такива стереоуредби има колкото щеш и където щеш в Япония. Може би точно защото много ги имаше и всякакви, той се колебаеше коя да купи и избираше ту една, ту друга. Усмихнати, японците сваляха, монтираха, включваха, изключваха, разнасяха се мелодии, появяваха се образи, монитори с различна големина оживяваха по тавана, по ъгли, с цветове и гами от тъмнолилаво до не знам какво зелено — нито имам толкова думи, нито толкова понятия за цветове, за да мога да опиша това изобилие от цветове и разцветки. Богатство от цветове, по-силно от което е само природата. Не зная Дечко Узунов и Светлин Русев ходили ли са в Акихабара, гледали ли са всичките тези цветове, които японската телевизионна техника може да им покаже, но ако не са — предстои им да си проверят окото, науката от академията да си проверят. Не ми се говори за японските цветни телевизори, за тия видиомагнетофони и всякакви електронни прибори. Нито думите ми стигат, нито знанията ми стигат, нито пък мерак имам. Докато обикаляхме квартала, голям колкото четирите части на „Младост“ и от един магазин влизахме в друг, по едно време загубих чувството, че това са отделни магазани, че това са отделни собственици. Цялата тази земя ми се видя парцелирана на монитори и екрани — малки и големи, пакетирана в слушалки, направени да подслушваш планетата — какво си говори и защо. Десетки не, стотици видове електронни машини от размера на една пластинка или кибритена кутийка до сложната апаратура за водене на най-страшни финансови сметки. Всичко наредено, надръстено и ти се уплашваш дали си жив, дали си истински или тази супертехника те е превърнала в част от себе си, пуснала те е тук да те плете в пипалата си, както паякът лови жертвите си, и да ти изпие човещината — та да те превърне в бяло мишле, с което тя да продължи опитити си. Нещо в мене опустя, опразни се. Увиснаха ръцете и краката ми, увисна празна и душата ми. Около мене сновяха стотици такива японци и европейци, какви ли не, откъде ли не, потънали в огледалата на мониторите, цъфнали в щастлива усмивка — видели се и те в монитор. За какво се радвате, на какво се смеете, идва ми да извикам. Но меракът на човека да се уплита в жици и напъхва в кинескопи, да се види звезда, не е от вчера и няма да е до утре. И да извикам, и да изкрещя, тия тук няма да ме чуят, няма да ме разберат. И моят човек, не се умори да се мъкне от един супермагазин във втори още по-супер, от него в трети — най-супер, аз се влача след него — уморен и толкова угнетен от всичко това, което съм видял. Чувството ми, че съм човек, който може да ходи със собствените си крака, постепенно ме напуща и аз се усещам вече някаква част от монитор. Усещам се прочетен, пронизан от тия електронни очи, които ме гледат, цъкат и преценяват отвсякъде. Хваща ме стах, ужас ме обзема и аз правя опит да се измъкна, да изляза, но колегата още не си е избрал покупката. А и да изляза, къде ще ида — вън е същото, магазин до магазин, жица до жица, монитор до монитор. И тия ненаситни хора, които все купуват, които все броят пари, за да имат най-новото най-скъпото, те мислят ли, че вече няма къде да избягаш — че тая техника едно ще им дава, друго ще им взема, както е взела на този квартал човещината, пейките, спокойствието на улицата.